Куклата

Мери Агнес беше едно съвсем нормално шестнадесет годишно момиче. Като такова, тя посещаваше гимназията намираща се в края на града, имаше добър успех и в свободното си време тренираше балет. Като всяко хубаво момиче на нейните години, и тя не се оплакваше от липсата на обожатели. Но при нея имаше един недостатък - някой бяха твърде настойчиви. Един от тях - Мат Ъруин, особено много я дразнеше с честите си и безотказни опити да я изведе на среща. На моменти той толкова много и досаждаше, че се налагаше тя да го изблъска или шамароса за да се махне от пътя и. Всъщност, момичето не знаеше това, но той тайно я снимаше и в стаята си той имаше безброй много нейни снимки, налепени навсякъде. От първи клас до сега Мат не се отказваше и упорито преследваше мечтата си да излезе с Мери, а тя, сякаш раздразнена от упоритостта му, беше дала безмълвен обет, че за нищо на света няма да излезе с него. Годините минаваха, но ентусиазмът на отчаяното влюбено момче не охладняваше и той продължаваше да я кани на среща във всеки удобен, пък и неудобен случай. Най-конфузна за момичето, беше ситуацията, когато есенният бал наближаваше и Мат, незнайно откъде, цъфна пред нея с огромен букет рози, коленичи и започна да рецитира нещо за безкрайно дълбоките си чувства към нея. Тогава, за да не се изложи пред приятелките си (а и пред Тод Зимър - местна футболна звезда в гимназята, с когото по късно тя излезе на забавата), Мери трябваше да излее половин кофичка кисело мляко, върху главата на ухажора, за да го накара да престане. Така вървяха нещата между нещастно влюбения Мат и красивата и неотстъпчива Мери. Скоро, след случката с киселото мляко бе рождения ден на момичето. Както всяка година, и тази тя щеше да организира голямо парти и да покани почти всички. Както всяка година, и тази Мат Ъруин нямаше да е сред тях. Но тази година не беше като всяка друга, защото тогава се случи нещо ужасно, преобърнало живота в малкото градче.

  ***

Сутринта беше мрачна и дъждовна - досущ като във второкласен филм на ужасите. Хората, с посърнали лица, се придвижваха към работните си места, забили погледите си в земята. Шофьорите в автомобилите се прозяваха сънено и гледаха напред с празни, безизразни погледи, лишени от каквато и да е емоция. Мери бавно и неохотно излезе от топлия седан на майка си и потрепери от внезапната температурна промяна. Тази сутрин всеобщата депресия се беше вкопчила и в нея, и тя се чувстваше ужасно. Огледа се наоколо и забеляза, че всички прииждащи ученици и учители също не изглеждат особено въодушевени от ранното ставане и идване на училище в този мрачен ден. Момичето бавно пое към училището когато зад нея се чу познат глас:
 - Мери, ей Мери!
Тя се обърна и видя с бърза крачка към нея да върви Ан Колинс - момиче от същия клас, която и беше нещо като приятелка.
 - Здрасти Ан - поздрави Мери, не особено въодушевено.
 - Здравей. Ужасна сутрин, а? Бих дала всичко да можех да си остана вкъщи днес.
 - Аз, също, повярвай мила - въздъхна Мери - хайде да побързаме, че ще закъснеем за час.
Минаха през големия портал и се насочиха към входа на сградата. Там, сякаш незабелязващ всеобщото лошо настроение, училищният майстор господин Фъдсън си подсвиркваше и измерваше с рулетка дължината на един явно наскоро строшен прозорец. Момичетата го заобиколиха, прекрачиха входа на училището и продължиха по сумрачния коридор. На няколко метра от мястото, където коридора завиваше на ляво Мери се закова на място.
 - Какво ти стана ? - попита повече с досада, отколкото с итерес Ан.
Мери само посочи с пръст право пред нея. Там, близо до ученическите шкафчета стоеше пъпчасал младеж с мазна коса и искрящи зелени очи. Той се обърна към тях и в момента, в който ги видя, лицето му сякаш грейна. С енергична крачка Мат Ъруин се запъти към тях, като по пътя приглади косата си назад.
 - Здрасти Мери. Здравей Анабел - поздрави той веднага като се доближи до тях - Как сте тази сутрин ?
 - Мат - започна ядосано Мери - защо поне една сутрин не ме оставиш на мира ?!
 - Виж - продължи момчето, сякаш не я бе чул - знам, че не ме харесваш, но поне ми дай шанс. Скоро е партито за Хелоуин...
 - Матю, по добре забрави - отсече Мери, преди той да довърши.
 - Но, аз...
 - Няма "но" Мат. Не искам да изляза с теб. Точка.
В този момент, незнайно по каква логика, се случи първото събитие, задействало веригата на злощастните случки. Но по-късно никой не се сети, че всичко бе започнало тогава. Мат сграбчи силно Мери Агнес през кръста и я целуна по устата. Движението му бе светкавично, но това  продължи не повече от една секунда, защото в следващия момент момичето го изрита в чатала и го отблъсна от себе си. Младежът се свлече на земята и се загърчи от болка.
 - Какво ти става, по дяволите ?! - изкрещя Мери - Скапан извратеняк. Иска ми се да умреш, изрод такъв!
След това тя се изплю на него и с бърза крачка се отдалечи към класната си стая. Остатъка от деня премина бавно, меланхолично и с крайно горчив привкус заради сутрешната случка. Когато последният звънец за деня най-накрая би, Мери по най-бързия начин събра нещата си и се запъти към вкъщи.
 Следващите две седмици минаха без произшествия и интересни случки. Така дойде седемнайстият рожден ден на Мери. Тя беше планирала да го празнува два дни по-късно, когато не е на училище, затова този ден се прибираше сама от училище, унесена в мислите си. Денят отново беше мрачен и дъждовен, като разликата този път беше, че бе паднала гъста мъгла. Увлечена в мислите си, момичето дори не забеляза как минава покрай висок мъж, облегнал се на един контейнер. Усети присъствието му чак когато той заговори.
 - Здравей, Мери - поздрави любезно той - Имам предложение за теб.

***

 Малката, нацупена кукла я гледаше с безжизнените си очи-копчета от другия край на стаята. Мери все още не можеше да повярва как се бе сдобила с придобивката по-рано същия ден. Някакъв странен мъж я бе заговорил, като знаеше всичко за нея до най-малката подробност. Беше облечен странно - носеше цилиндър на главата си, малки кръгли слънчеви очила и раиран шал около врата си. Но учудващо дори за самата нея, нито факта че знае всичко за нея, нито вида му будеха у нея страх. Дори обратното - мъжът и вдъхваше някакво странно чувство на доверие. Беше я попитал дали скоро си е пожелавала нещо и след като тя бе отговорила положително той и бе подарил тази странна кукла за рождения ден. Сега и изглеждаше смешно, но тогава мъжът и бе казал, че тази кукла изпълнява един специален вид желания. И тя му бе повярвала. Не се бе замислила даже над факта, че отдавна е минала възрастта, когато си играеше с кукли и охотно бе приела подаръка. Просто странникът излъчваше някакво странно опияняващо чувство, предразполагащо те да му повярваш. Сега малката кукла с черна рокля и мъртви очи я гледаше и се мръщеше."Колко съм глупава"-помисли си Мери-"тогава дори повярвах, че тази играчка ще ми помогне да излезя на среща с Тод." Но не можеше да отрече, че в подаръка на странника имаше нещо чудновато...и плашещо. Откъсвайки се насила от мислите за странната случка, момичето загаси нощната лампа и след няколко минути се унесе в дрямка.
 Както всяка сутрин и тази майка и я събуди. След бързата закуска я закараха до училище. Но още от входа разбраха, че нещо не е наред. Голямата тълпа събрала се пред училището беше гъста и развълнувана. Мери и майка и' слязоха и се сляха с тълпата. Още докато се придвижваха към място, откъдето можеха да разберат какво се случва, Мери разбра, че всички се опитват да видят нещо отпред. Тя се отдели от майка си и с неимоверни усилия стигна до най предния ред на тълпата. И тогава видя какво се бе случило. За миг времето за нея спря и всичко изчезна. Останаха само тя и ужасната картина пред нея. На училищната порта, на около метър над земята висеше тялото на момче. Беше закачено с бодлива тел, увита около окървавените китки многократно. В корема му зееше огромна рана, а вътрешностите му бяха на земята. Черната му, мазна коса се спускаше пред лицето и го закриваше почти цялото. Но Мери знаеше кой е този младеж. Това бе Мат Ъруин - досадният и ухажор. Без дори да усети, сълзите потичащи от очите и, момичето пристъпи назад.
 - Не - прошепна тя - това не може да е истина.
"Мери, моля те дай ми шанс..." не, това не се случва наистина  "скапан извратеняк, иска ми се да умреш.." не, Господи нека това е сън "това е един специален подарък, който изпълнява специални желания" 
 - Нееееее! - викът и накара всички да се обърнат към нея.
Тя се завърта кръгом и започна тичешком да си проправя път през тълпата. Всички видяха бягащото момиче да се отдалечава и изчезва зад ъгъла на улицата. Явно беше шокирана от гледката на момчето. Момчето, което снощи е било брутално убито, а след това окачено на показ на училищната порта. Момчето, под което се намираха по-голямата част от вътрешностите му. И една малка нацупена кукла с черна рокличка.

***

Момичето не можеше да заспи. От часове се въртеше в леглото си и си мислеше за видяното днес. Всички мислеха, че е шокирана от смъртта на приятел. Но никой не подозираше, че тя е виновна за това. Тя бе пожелала Мат Ъруин да умре и сега той лежеше на някоя маса за аутопсия в очакване на експертизата. Най- накрая заспа. Присъни и се човекът с цилиндъра. Човекът, дал и омагьосаната кукла.
 - Ти ме измами ! - изкрещя в съня си тя - накара ме да взема подаръка ти без да знам, че ще е причина за смъртта на някой.
 - О, но ти знаеше мила. - усмихна се мило човекът - Нима не пожела смъртта на това момче? Аз ти дадох това което искаше толкова много.
 - Кой си ти ?!
 - Аз ? Аз съм началото и краят. Аз съм ангелът и дяволът. Имам много имена и нито една от тях не е истинско. Аз съм този, който изпълнява желанията на хората. Но онзи вид особени желания, които водят до непредсказуеми последствия. Твоето желание беше изключение, защото ти пожела нещо конкретно и аз ти го дадох. Би трябвало да си щастлива.
 - Не го мислех наистина, когато казах на Мат, че искам да е мъртъв.
 - Трябвало е да внимаваш какво казваш - каза все още усмихвайки се мъжът - Но веселбата още не е приключила. Към желанието ти добавих малък бонус. Пусни телевизора.
 - Моля?
Мери се събуди обляна в пот. Дишаше учестено и възбудено. Вече беше светло навън. Погледна часовника си и се досети, че е събота и затова се излежава до толкова късно."Пусни телевизора". Тя се пресегна за дистанционното и неуверено натисна копчето за пускане. На екрана се появи говорителката на местните новини.
 - Ужасът в малкото ни градче продължава. След бруталното убийство на Мат Ъруин вчера, днес полицията откри още едно тяло. Името на жертвата е Анабел Колинс - ученичка от местната гимназия. Полицията подозира, че става въпрос за сериен убиец, тъй като близо до убийството е намерена кукла с черна рокля, същата като тази на първото местопрестъпление. На сцената на убиитсвото е намерена и бележка на която пише "За да спре нещо, трябва да бъде отменено желание. А желанието се отменя с кръв". Полицията все още се опитва да дешифрира...
Мери изпита едно и също вледеняващо чувство за втори път през тези два дена. Нямаше сили дори да заплаче. Стана бавно от леглото си и неволно стъпи върху нещо студено и влажно. Погледна надолу и видя огромен кухненски нож с полирано острие, изцапано на места с кръв. Погледна към ръцете си и по тях също видя кървави петна.
 - Нима аз съм...
 - Да не мислиш, че куклите са способни да убиват, мила моя ?
Мъжът с цилиндъра стоеше със скръстени крака на един от фотьойлите зад нея. Този път не носеше малките си очила и очите му проблясваха едва доловимо в червено. Момичето дори не се учиуди как е успял да влезе незабелязано, или да тя да не го забележи по-рано.
 - Отговорът е да, Мери - продължи той - ти уби тези хора със собствените си ръце.
 - Моля те, спри - жално каза момичето - ще направя всичко, само не убивай повече хора.
 - Но, не ги убивам аз, мила - усмихна се коварно мъжът - убиваш ги ти. Ти и твоята арогантност. Твоето усещане за превъзходство над другите. Казваш, че би направила всичко за да не пострадат повече хора. А би ли жертвала себе си, ако ти кажа, че мога да върна тези, които вече си погубила ? Че ако преглътнеш високомерието си, и жертваш себе си, можеш да върнеш живота на тези, на които ти самата го отне. Готова ли си да забравиш поне за един момент за себе си, за да можеш да изкупиш собствените си грехове?

           ***

Сутринта бе студена и мрачна. Никой не вървеше с особена охота към работното си място. Мат Ъруин влезе в сградата на училището и напук на всеобщото настроение си подсвиркваше. Преди известно време от плещите му сякаш се беше махнал огромен товар. Вярно, в началото мислеше, че е загубил и страда от ситуациата, но после той разбра какъв слепец е бил. Сега вървеше леко, уверено и спокойно. За него светът се бе променил и бе добил прекрасни нови цветове, невидими допреди няколко месеца.

 Момчето бързо прекоси коридора, и отиде до Анабел Колинс, която го чакаше на другия край, близо до училищните шкафчета. Прегърна я силно, целуна я нежно по устнте и двамата, хванати за ръце тръгнаха за час. Минавайки покрай таблото с обяви, те дори не се обърнаха да погледнат обявата, съобщаваща за изчезването на Мери Агнес - обичана дъщеря, приятелка и фаворитка на всички.