Човекът и вечността

Човешкият живот. Миг от вечността и вечност запечатана в мигове. Преход между две безкрайно сливащи се и разделящи се сфери. Сферите на живота и смъртта. На фона на вечността, нашият живот изглежда пуст и ням. Дори безсмислен. Миг, дихание, цветен прашец отвян от вятъра в нищото. 
 - Какъв тогава е смисълът ? - попитал отчаян Човекът, застанал пред Вечността.
 - Никакъв - отговорила Вечността. 
Тихи стъпки. Толкова тихи, че във безграничните владения на Вечността те едва се чуват. Но все  пак са там. Лъч светлина. Тънък, блед, но все пак се вижда малката жълта линийка в непрогледното небитие
 - Невъзможно - изумила се Вечността - в моите владения винаги е тихо и тъмно. Как е възможно?
От далечината стъпките се засилват. Отекват със все по голяма сила и екот. От мрака се подава малко момиченце. Бялата му рокличка блести като скъпоценен камък в непрогледния мрак. 
 - Ти не ме познаваш - обърнало се момичето към Вечността - Но тези тихи стъпки бяха доказателство, че този човек някога е съществувал. Аз съм неговата Вяра. И колкото повече той си спомня за мен и не ме забравя, толкова по силни и отекващи ще са моите стъпки в мрака.
Светлината се засилва. Става ярка и променя своята форма. В мрака пониква цвете, красиво и блестящо сякаш е направено само от лъчи светлина. 
 - Това са неговите мечти - заговорило момиченцето - и колкото повече вярва в тях, толкова по светло ще става в небитието на безкрайността. 
Вечността проумяла.
 - Добре човеко - казала тя - давам ти тези стъпки и тази светлина, за да не се изгубиш съвсем в мрака на безкрайността. И колкото са по-силни твоите Вяра и Мечти, толкова ще е по светло във твоя миг от мен - в твоя миг от вечността. Нека това бъде моя подарък за теб и по този начин да знаеш, че си живял и не си изчезнал в безкрайните ми владения.